Биологичният ми часовник не тиктака достатъчно бързо

Не излъгах, когато казах на първия си съпруг, че до голяма степен го напускам, защото той е готов за семейство, а аз все още – не.

Имаше и други проблеми, но бях сигурна, че това, пред което се изправяме, е преди всичко разминаване в графика. Бях само на 26. Имах достатъчно време да ми се избистри идеята да имам деца. Хората ме уверяваха, че когато дойде моментът, ще разбера инстинктивно, и аз им вярвах.

Четиринайсет години по-късно все още нямам майчински инстинкт. Прясно омъжена и без да бързам да правя бебета се опитах да не се концентрирам върху тяхната липсва от страх какво би говорило това за мен.

А когато все пак се концентрирах, нямаше как да не повярвам, че страдам от някакъв вид психопатология. Може би преживяването на развода на нашите, когато бях на десет години, ми е създало впечатлението, че децата са убийци на брака. Може би, както смята терапевтът ми, най-важните ми биологични инстинкти са потъпкани от ниско самочувствие, което е довело до убеждението ми, че не заслужавам деца.

При всички случаи нямам повече време да си го изяснявам. Бях на 40, съпругът ми Браян на 44.

В тази година Браян стана прачичо. В деня, в който се роди детето на племенника му, тръгнахме от новия ни дом в Роузъндейл, Ню Йорк (удобен за семейство, с три спални и двор) до родилния център в Ринбек, за да се запознаем с него.  

Поводът трябваше да е светъл, но аз плаках през целия път, защото тяхното бебе се появи в картинката, когато аз и Браян правихме вяли опити да зачена, което общо взето значеше да прескочим предпазните средства и „да оставим вселената да реши“.

Повече от година без бременност изглеждаше, че вселената е решила.

Не трябваше да подлагаме решението ѝ под въпрос. В сайта за запознанства, в който се срещнахме, и двамата бяхме използвали думата „противоречиво“, за да опишем интереса си към това да имаме деца. Когато роднините ни питаха за плановете ни за семейство, общата ни позиция беше вдигане на рамене. „Ако стане, стане.“

Но когато вселената ни даде твърдо „Не“, влязохме в странна, алтернативна реалност, в която не можех да ни позная. Все едно бяхме герои в някаква трагикомедия.

Ето ни и нас, старателно записващи си в календара секс по време на овулацията ми, след който седя поне десет минути с главата надолу.

Не мислехме, че безплодието ни е заради Браян. Той е едно от шест деца и е бил виновник за две случайни бременности, преди да се срещнем. Но е по-лесно и по-малко инвазивно да се отхвърлят проблемите с фертилността при мъжете, затова го тестваха.

Минаваме към сцената, в която моят момчешки настроен, обикновено ведър съпруг изглежда учуден и унил при новината за смайващо ниския брой сперматозоиди. Той изненада и двама ни, когато се олюля и се срина в близкия стол. Не е някакъв мачо мъж и все пак беше напълно съсипан от новината.

Това уплаши и мен. Дали реакцията на Браян не означава, че той все пак е искал деца? Страх ме беше да питам. Той винаги е бил по-склонен да се занимава с децата на другите хора и от време на време е казвал „Някак мога да се видя като баща.“

Аз никога не съм споделяла такива мисли. Просто се движех по пътя, който смятах, че сме поели.

И ако той наистина иска деца, какво правим?

Стигаме и до най-необичайната сцена в малкия ни монтаж: първото ни посещение при специалист по плодовитост, за да разберем какви са ни опциите. Да, ние, двойката, която беше доволна да преотстъпи такова важно решение на този, който отговаря за вселената.

В деня, в който карахме до болницата, за да видим новия праплеменник на Браян (пътуването, през което ревах), все още ни държеше това, което научихме няколко часа по-рано в клиниката: лечението на плодовитостта при нас няма да има особени шансове. А и здравните ни застраховки не го покриваха. Докторът ни предложи да вземем заем от 15 000 долара за един опит инвитро.

Перспективата да се срещнем с едно чисто ново бебе изглеждаше сърцераздирателна. Това си беше необичайно, защото новородените никога не са ме привличали особено. Меко казано. Новородените ме ужасяват.

Когато видя малко бебе, всъщност виждам бездънна яма от спешна, неясна нужда. Страхувам се от това, че не знам какво иска. Страхувам се от това да се чувствам обсадена и в капан. Наравно с това се страхувам, че бивам осъждана, задето инстинктивно се дърпам от пищящите топчици, по които всички се разтапят, вместо да съм привлечена от тях.

Влязох в стаята на родилката неуверено, притеснена, че дори един поглед към бебето ще ме срине. Майка му беше леко изправена в леглото и го държеше.

„Може ли да го вземеш за малко?“, каза тя, вдигайки бебето към 20 и няколко годишния племенник на Браян. Тя потрепваше с всяко малко движение.

Той притисна бебето към гърдите си и продължи да потъва в това всепоглъщащо усещане, което, чувала съм, трябва да е любовта на родителя, виждащ новороденото си дете.

Аз зяпах. Той забеляза това.

„Искаш ли да го подържиш?“, попита той, протягайки ръце.

Бях ужасена. Не съм държала много новородени. Това изглеждаше толкова крехко.

„Хмм“, престорих се, че обмислям офертата. „Не съм сигурна, че знам как да го държа.“

„Не е толкова сложно“, каза той. Всепоглъщаща любов или не, бил е на крак 36 часа и просто се надяваше да му осигуря момент за почивка.

Поех дълбоко въздух и пристъпих напред. Вдигнах ръце.

И след това – пффффт.

„Да не би да пусна газ?“, изтърсих аз като се отдръпвах почти инстинктивно.

„Вероятно свърши много повече от това“, каза баща му.

„Трябва ли пак да го преобуваме?", попита майката с досада в гласа.

Бях дълбоко отблъсната и в същото време се чувствах ужасно заради това. Не знаех кое е по-лошо: колко отблъскващо се почувствах или колко отвратена бях от себе си, задето се чувствам така. Въпреки всичко бях ръководена от вътрешната си съпротива да взема в ръце това малко, пръдливо същество.

„Много съжалявам“, казах. „Не мога да го направя.“

Плаках по пътя наобратно.

Отивайки към болницата, най-натрапчивата мисъл беше „Най­­-вероятно няма да имам това.“ А на връщане беше „Най-вероятно никога няма да го поискам“ и чувството, че тя сигнализира, че нещо генерално ми е сбъркано.

Всъщност имаше нещо, което не ми беше наред. Но нямаше нищо общо с ума или сърцето ми.

Преди да проиграем едни 15 бона за секцио, трябваше да мина през рентген за проверка на матката и фалопиевите ми тръби с инжектиране на боя през тях. Предупредиха ме, че може и да боли малко, но беше тооолкова болезнено, че се разпищях на масата.

Докторът ми се разтревожи. Аз също. Болката в тази област не е нещо ново за мен; живея си с ужасяващи тазови болки почти 15 дни на цикъл. Понякога даже съм се гърчела в леглото в абсолютна неспособност да отида на работа.  

Гинекологът ми се концентрира върху болката ми, вместо върху нашата плодовитост. Изпрати ме при няколко специалисти, които бяха единодушни: имам аденомиоза – състояние, при което вътрешната част на матката прониква и в другите ѝ слоеве. Обикновено се появява при жени над 35 и е доброкачествено, но може да предизвика остра болка и обилно кръвотечение по време на менструация. Не означава, че жената не може да забременее, но докторите казват, че хистеректомията е единственият начин болката да бъде излекувана напълно.

Една част от мен очакваше да рухна като чуя тези думи. Вместо това се почувствах успокоена. Все едно са ми позволили да не държа някакъв много труден тест. Или все едно ми бяха дали лекарска бележка: „Моля, извинете Сари и нейната невъзможност за размножаване, защото тя не е създадена за това.“

Вероятно нямаше нужда да питам Браян как се чувства, защото разпознах облекчението, преминало през лицето му в момента, в който докторът съобщи новината. Но го питах все пак.

„Значи си ок с това да нямаме деца?“

„Напълно съм ок с това.“

„И няма да искаш да осиновяваме?“

„Не, така се чувствам добре. Това сме ние.“

Понякога хората ме поздравяват колко „смело“ било от наша страна да нямаме деца. Смея се, защото в главата си достигнах до това по най-страхливия начин: извадих голям късмет с бездетието (ако увредената матка може да се смята за късмет). Дълбоко в себе си не исках да имам деца, но продължавах да куцукам към майчинството, защото си мислех, че трябва да ги искам, докато най-накрая анатомията ми не продиктува нашата съдба.

Иска ми се да не се налагаше да имам сериозно медицинско заболяване, за да почувствам, че ми е разрешено да не желая да имам деца. Надявам се, че за в бъдеще все повече жени ще се чувстват свободни да останат без деца, без да се налага бележка от лекаря.

Сари Ботън